Здравей, тате!
Как е там? Тук животът продължава, но не е както преди. Цветовете вече не са толкова ярки. Въздухът не е свеж, а някак тежи в гърдите. Усмивките ми горчат, а сълзите не ме облекчават, но и не пресъхват.
Казват, че времето ще излекува раните ни, но моите стават все по-дълбоки и много болят.
Сутрин се събуждам и още преди да отворя очи си спомням, че ти си отиде. Стискам ги дълго в очакване да заспя отново, за да се събудя някъде, където ще ти звънна и ти ще вдигнеш телефона. Защо не вдигаш, татко?
Преди три дни говорих с брат ми и той ми напомни колко хубаво ухаеше кожата ти. Спомних си чувството, което предизвикваше ароматът ти, но не и него. Затова в денят, когато те изпратихме опитах да вдишам от теб, за да те запечатам в гърдите си, но ти беше толкова студен, а аз плачех толкова много. Не успях да те помириша, затова те целувах и галех лицето ти за последен път. Помниш ли?
Беше толкова хубав, тате! Гърдите ми преливат от любов. Обичам те, татко!
Казват, че любовта е всичко. Казват, че животът е любов. Защо тогава моята не вдъхна живот в безжизнените ти устни? Какво да правя с толкова обич сега? Тя ме задушава и не ми дава да спя. Нощем отварям очите си и се чудя кога ще те видя отново.
Липсваш ми, тате!
Останаха ми толкова много неща да ти кажа... защо не вдигаш?
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Сподели мнение относно публикацията.