ВЯРНОСТ

   Слънцето все още не беше изгряло, а Ангел вече се беше измъкнал изпод завивките и тихо беше излезнал от спалнята, където остана да спи дълбоко Сияна. 

 Набързо скалъпи някакъв сандвич и го пъхна в джоба на раницата. Грабна ключовете и затвори входната врата зад себе си. 

Седмиците минаваха неусетно, а онази бездънна яма в гърдите му все по-осезаемо взимаше надмощие над всеки негов ден. Тя беше там, когато заспиваше и сутрин се появяваше още преди да отвори очи. Яма, която спираше да боли само, когато устните му се слееха с тези на онова прелестно създание, което се появи в живота му ненадейно и без предизвестие. 

От онзи ден тя се превърна в центъра на неговата вселена. Очите ѝ... Устните ѝ... Ръцете ѝ... Той не си даде сметка как и кога се случи всичко, но знаеше, че ще я обича през остатъка от живота си. Колко красива беше тази любов... и колко невъзможна.

 Така умислен Ангел крачеше към паркинга. Шест и четиридесет и пет. Винаги наверме. Винаги по план. Толкова години, толкова усилия да подреди живота си, за да дойде ден, в който да срещне тази усмивка и на момента да пожелае да запрати всичко по дяволите. Толкова много любов, толкова много жажда за нея... 

 Когато се завърна от мислите си, вече стоеше в колата си готов да запали двигателя, но вместо това се втренчи в лист хартия, затиснат под чистачката на предното стъкло...

 „От деня, в който ти се появи в живота ми, вече не съществуват останалите. Нямам очи за никого нито желание за живот, в който ти не си до мен. ПОдарих ти сърцето си. Отдадох ти душата си и ако един ден решиш да си отидеш от мен ще ги отнесеш със себе си. Но дори и тогава, любов моя, в страданието си ще бъда щастлива. Щастлива, защото ме накара да чувствам неща, които не подозирах че съществуват. Защото ако някой не е изживял поне веднъж в живота си онова, което ние с теб имаме, то той не е живял!

Да обичаш някого така, както аз обичам теб, е най-святото, най-истинското нещо на този свят. Няма нищо по-важно от твоето щастие и твоята усмивка. Проблемите ти вече не са твои, защото те станаха и мои. Невъзможно ми е да не страдам твоите болки.

Бих заплатила всяка цена, за да те видя щастлив и ако ти не откриеш щастието си до мен, то аз ще си тръгна на мига. Без драми, без условия, без сълзи, които да видиш... Защото ти си ми всичко, любов моя! Какъвто и избор да направиш, аз ще те подкрепя и ще ти бъда благодарна за него. Ще чакам колкото е необходимо...

Имам една единствена мечта: да изградя един живота си до теб. Да те обичам и да бъда онази, която се грижи за теб, онази, която те гали и онази, която те глези. Онази, която носи радост в живота ти.  Мечтая да бъда онази, която ще избереш за майка на децата си. Мечтая да остарея до теб. Мечтая...

Боря се и ще се боря, докато ти искаш да споделиш мечтата ми!

Ще се моля за нас, любов моя!

Към теб имам само една молба: БЪДИ ЩАСТЛИВ И ХРАБЪР!

ОБИЧАМ ТЕ!!“

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ

AMARTE DESDE LEJOS

Me gusta tanto verte sonreir,
Perderme en el brillo de tus ojos.
Y me resulta imposible no sentir,
Permíteme amarte desde lejos...

Prometo que a cambio no pido nada.
Quererte es como espejo sin reflejos,
Es como laberinto sin entrada.
Permíteme amarte desde lejos...

СРЕЩА

Всичко си беше същото. Нищо не различаваше тази сива меланхолична гледка от гарата, която пазех в спомените си. Стана ми хубаво. Почувствах се като у дома и някак по навик се отправих към чешмичката между пероните, която от панти века поеше зиме и лете пристигащите и заминаващите пътници, бездомниците, намиращи подслон на градската гара и скитащите кучета, които забързано пресичаха релсите. 

Съвсем в началото на перона, имаше една малка будка, зад която едно младо момиче продаваше закуски, безалкохолни и вестници. Пред нея три стари поразкривени от времето метални масички с по три стола. Така красиво стояха тези архаични масички сред сивотата на старата гара! 
На една от тези масички ме чакаше моята гостенка. Спретната, ведра и с пластмасова чашка кафе в ръка. 
Облечена в червеното си палто, Смъртта изглеждаше като красиво видение сред простотата на всичко наоколо. Тя бързо ме забеляза и на лицето ѝ изгря усмивка. Помаха с бялата си ръкавица и повдигайки брадичка над грациозна лебедова шия, красяща крехките женски рамене. Очите ѝ блестяха и край силуета ѝ сякъш се разливаше светлина. Виждах я за пръв път и, както вероятно предполагате, очакванията ми, далеч не се припокриваха с приказното създание, което не спираше да ми маха, все едно имаше нужда от това... Та тя стоеше като изящна брошка на стар, раздърпан ревер!

Аз знаех, че тя е тук за мен. Срещата ни ме вълнуваше, от дълго време нетърпеливо чаках този ден. Изминаха четири десетилетия откак отведе жена ми. От тогава не спирах да я викам, а тя все отлагаше с оправданието колко е заета и как няма кой да свърши нейната работа. За Смъртта отпуск нямаше.

„Всъщност не изглежда никак похабена, нито изморена“. Някак пораздразнен заключих в ума си. „Защо ѝ трябваше да ме кара да я чакам толкова време?“

Все по-ясно виждах чертите на лицето ѝ, докато бавно се приближавах към края на перона. Исках да ускоря крачка, да изтичам дори, но уви! Тялото отдавна предателски беше остаряло, предлагайки ми куп старчески болежки, с които така и не можах да свикна.

Кога отмина животът ми? Вчера бях хлапак, а днес се събудих овдовял и побелял старес с артрит и астма. Самотен и вглъбен, вторачен в своята тъга...

Закрачих към Смъртта развълнувани нетърпелив. По старите напукани плочки отекваха стъпките ми, прекъсвани отритмичното потропване на тънкия бастун. Когато стигнах до масичката, където себеше настанила елегантната ми гостенка, тя се изправи и нежно протегна ръка къмлицето ми.

„Здравей, Никола“ поздрави мебез да помръдне устни, „готов ли си за последното си пътуване?“

Кимнах, притискайкипротегнатата ръка към страната си. По бузата ми се търколи едра сълза наоблекчение.

Така мълчаливи със спътницатами се отправихме към един от пероните, на който ни очакваше локомотив с един вагон, койтокато че ли идваше от друго време. Елегантен златист кант красеше лъскаватачерна боя. Посрещна ни спретнат машинистът, усмихнат и приветлив. Кавалерски подаде ръка на красивата ми дама, за да ѝ помогне да секачи по стръмната стълбица. Последвах я и аз.

След секунди вратата след нассе затвори и локомотивът със своя единствен вагон потегли, надавайки тънъксвистящ вой, за да се сбогува със сивата си домакиня, старата гара.

Смъртта седна край прозореца, ааз се настаних срещу нея, омагьосан от усмихнатите ѝ очи. Тя обърна погледа сикъм прозореца, подканвайки ме същото да направя и аз. Прекосявахме златистиполя, над които синееше небето, изрисувано с бели мрежести облаци. Толковамного красота имаше край нас, че като че ли очите ми не бяха достатъчни, за давъзприемат всички тези цветове! Скоростта, с която пътувахме през полята сеувеличаваше и скоро цветовете се сляха в ослепителна бяла светлина. Смърттахвана ръката ми и без да потрепнат устните ѝ прошепна „Не се страхувай, Никола.Отиваш си у дома.“

Колкото повече ускорявахме,толкова по-ясно започнах да различавам образи в светлината. С изненада рапознахкъщата, в която израстнах, а пред нея на трикракото си столче стоеше баба ми,скръстила ръце под престилката си. Благите ѝ очи се втренчиха в мен, а вглавата ми зазвуча гласът ѝ „Добре дошъл, моето момче!“

Изненадан и с увиснала челюстсе обърнах към спътницата си, а тя мълчаливо стоеше втренчила поглед в мен.

 СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ
                                                                 

ПЕПЕРУДИ

Лили беше осемгодишно дребно момиченце, което гледаше света през огромните си пъстри очички, любопитно надничащи зад дебелите лещи на очилата, които носеше от съвсем мъничка.

Всяка сутрин Лили нарамваше ученическата си чанта и бързичко изхвърчаше от къщи. По пътя към училище триеше една в друга студените си ръчички и пъргаво крачеше по напукания асфалт. Единствено забавяше крачка, докато пресичаше дървеният мост, който паянтов висеше над реката, разделяща малкото градче. Харесваше ѝ лекичко да подскача, когато стигнеше до средата, защото тогава мостът се залюляваше, а Лили се хващаше за двете страни и вдигаше очичките си към клоните, които като дъга се извисяваха над моста.  Пролетните листенца затрептяваха и разпръскваха над главичката на момичето ситни капчици хладна роса. Светли петънца сутрешно слънце се разливаха по усмихнатото личице и подаряваха на детето минутка чисто вълшебство.

Дните в училище минаваха бързо. Също така бързо и неусетно се изнизваше и учебната година, а за Лили нищо не се променяше. Дребното момиченце с големите си очила минаваше през вълшебния мост, сядаше на зеления чин, все така само крачеше из училищния двор през междучасието и все по-само се прибираше у дома, когато денят приключи.

Често Лили наблюдаваше връстничките си, чиито детски смях изпълваше класната стая през междучасията. Много ѝ се искаше да бъде част от тези оживени разговори, от тези весели игри.  Толкова ѝ харесваха пъстрите рокли на съучиничките ѝ, лъскавите панделки, които майките вплитаха в косите им сутрин, твърдите корици на шарените тетрадки, които украсяваха чиновете им....

Лили беше много по-различна от тези весели деца. Дрехите на дребното момиченце бяха стари и избелели, а тъмните ѝ коси се разстилаха неразресани по раменцата. Челцето ѝ покриваше късоподстриган бретон, а зад дебелите стъкла на очилата трептяха дългите извити мигли, коѝто беше наследила от на майка си. Единствено това имаше от нея... и една стара черно-бяла измачкана снимка, от която я гледаха две топли тъмни очи. Нищо друго.

Майката на Лили отдавна лежеше под дебела мраморна плоча, есенно време застлана от златистите листа на тънката топола, която се извисяваше над нея. „Зорница Горанова Милева, 6.10.1863 - 21.03.1985“. Двадесет и първи март. Денят, в който бащата на Лили се сдоби с първородната си рожба, той загуби съпругата си само година след сватбата им. Няколко дни след погребението докторите съобщиха на съсипаният млад мъж, че детето се е родило със сърдечен проблем, който не може да се отсрани. Не се наеха да правят точни прогнози, но не даваха на малкото момиченце повече от няколко години живот.

Малката израстна в дома на баба си. Баща ѝ излизаше за работа рано сутрин и се връщаше вечер, когато Лили отдавна е заспала. Събота и неделя детето отиваше на село с баба си, където прекарваше и всичките си ваканции.

Като че ли баща ѝ на всяка цена опитваше да съкрати времето, което прекарваше край дъщеря си. Дали обвиняваше детето за нещастието си или просто се страхуваше да я обикне, това никой не знаеше, а и Лили беше твърде малка, за да разбере. За нея това не беше никак странно, понеже нещата стояха така откак се е родила. Баща ѝ никога не я хващаше за ръка. Никога не погалваше детската главица, нито целуваше бледите ѝ бузки.

Така израстна Лили.

Учебната година почти свършваше. Листата над дървения мост вече бяха големи и между тях все по-трудно се промъкваха слънчевите лъчи. Сутрин все по-рядко падаше роса, а Лили все по-рядко се усмихваше минавайки под вълшебната дъга.

Един ден бабата на Лили изкара от гардероба си нагънато голямо парче плат. „Днес баба ще ти ушие рокличка за последния учебен ден!“ Очите на детето грейнаха и по личицето ѝ се разля усмивка, която като че ли озари стаята.

Цял следобед тя прекара в трепетно очакване и не се отдели нито за миг от баба си. По парчето плат бързо се появиха щрихи, изрисувани с креда. После стари метални ножици пъргаво оформиха скроените парчета и в ръцете на възрастната жена неусетно се появи малка пъстра рокличка. Лили сияеше. Прегръщаше баба си и подскачаше из апартамента, притиснала към гърдичките си новата дрешка, а от устничките ѝ се изливаше звънлив детски смях. Бабата скрито избърса сълзата, която предателски се беше търколила по бузата ѝ.

Вечерта Лили внимателно постави изгладената рокличка на стола до леглото си и си легна усмихната, вперила поглед в пъстрите цветя по нея.

Бавно цветята ставаха все по-ярки, леко се полюляваха из безкрайно слънчево поле, а из въздуха се носеше сладък аромат, който опияняваше. Лили газеше боса по тревата, облечена в новата си рокля, а по личицето ѝ блестяха малки капчици роса. Толкова беше хубаво! В детските гърдички пърхаха милиони пеперуди. В далечината Лили забеляза силует, който бавно се приближаваше към нея.

 „Лили! Лили!“ викаше я нежен женски глас. Сега силуетът ставана по-ясен. „Лили!“ усмихната се провикваше жената и махаше с ръка. „Лили!“

Тогава малката видя в лицето на тази жена онова, което никога не би объркала – топлите тъмни очи на жената от снимката. Очите на майка ѝ.

„Мамо!“ провикна се. „Мамо, ти ли си?“ Лили се затича към жената, разтворила ръце в очакване да прегърне рожбата си. Детето тичаше с все сили към майчините обятия, а в гърдичките ѝ все така пърхаха милиони пеперуди.

Сутринта на столчето до леглото ѝ все така я очакваше изладена новата рокличка, но Лили никога не се събуди.

ЗА ЛЮБОВТА И НЕДЕЛНИЯ МАХМУРЛУК

Имам един много досаден приятел. Толкова е досаден, че напоследък, когато видя, че ми е писал, направо си изключвам чата и се правя, че ме няма.

Всъщност дори не си спомням откъде точно го познавам... През последната година съм го виждала наживо само веднъж. Съвсем случайно една съботна вечер в дискотеката и да речем, че нямам много ясен спомен за това какви реплики сме си разменили, говорили ли сме или само сме се поздравили...

Така де. Този приятел има странният досаден навик да ми пише само в неделя. Винаги в неделя следобед, когато обикновено все още съм с главоболие след съботната нощ, прекарана някъде из Барселона... Но да не се отклонявам. Това, което искам да кажа е, че всяка неделя, горкото момче изпада в някакво меланхолично настроение и незнайно защо е решил, че аз съм човекът, който може да му помогне да се избави от тъгата си. Този младеж (, който всъщност е на моите години, 30... обаче как добре звучи „младеж“, а? ) ужасно много иска да се влюби.

Преди два дни (естествено неделя) отново получих редовното „Здравей, как си?“ последвано от „Колко тъжна неделя... Ти сигурно си някъде с мъжа си, а на мен ми е толкова скучно. Кога ли ще имам и аз с кого да прекарвам неделите си“. Мисълта винаги е същата, варира само формулировката.

Естествено не му отговорих, а директно изключих чата, защото главоболието ме убиваше и последното, от което имах нужда, бе да се превръщам за пореден път в кошче за душевните отпадъци на редовно депресирания ми приятел. Така де... Малко виновна се почувствах, но не достатъчно, за да му напиша някой и друг разведряващ ред.

Странно този път не дочака следващата неделя, за да ми пише. Тази нощ, малко преди да се отправя към спалнята, получих друго съобщение, което направо прескачаше куртоазното „Здравей, как си“ и директно пристъпваше към „Знаеш ли, поръчах цветя за Свети Валентин на едно момиче...“.

Страхотно, помислих си. Съвсем в негов стил – романтично и толкова сладникаво, че си мислиш, че ще хванеш диабет! „...но преди малко тя ми каза, че излиза с някого. Свети Валентин е след 2 дни, а аз не мога да анулирам поръчката. Чувствам се толкова глупаво. Мисля си, че трябва да съм наистина много богат, след като в любовта нямам никакъв късмет. Нали някой някога беше казал, че на богатите не им върви...“

По дяволите. Старата песен на нов глас... И днес реших да му отговоря. „Виж какво, мисля, че причината се крие в това, че твърде много пришпорваш нещата. Спри да търсиш любовта си, тя сама ще те намери.“

Кратко, искрено и... жестоко.

Горкото момче. Защо така досаден ми се виждаше този непрестанен стремеж към любовта? Възможно ли е да съм станала толкова високомерна?

И така без да искам започнах да размишлявам за любовта, нейната липса и за това какво е тя за всеки от нас...

За досадният ми приятел любовта е компания в неделя. Цветя за Свети Валентин. Нежен шепот в ухото... Той така силно жадува за тази любов! Липсата ѝ му носи толкова много тъга, че в дните, когато мен ме мъчи зверски махмурлук, той се затваря в себе си и просто мечтае за своята неделна компания.

По дяволите.

А за мен какво е любовта? За мен какво са неделите? Ами Свети Валентин?

Спираме ли да оценяваме любовта, когато в крайна сметка сме я открили? Превръща ли се тя в досаден неделен махмурлук? И даваме ли си сметка за това, колко трудно всъщност е да я откриеш? Или просто я захвърляме при останалите постигнати цели и забравяме колко самотни сме били преди да открием човека до себе си... Човекът, с когото споделяме неделята.

Честит Свети Валентин, приятели! Вие с кого ще прекарате неделята?