ПЕПЕРУДИ

Лили беше осемгодишно дребно момиченце, което гледаше света през огромните си пъстри очички, любопитно надничащи зад дебелите лещи на очилата, които носеше от съвсем мъничка.

Всяка сутрин Лили нарамваше ученическата си чанта и бързичко изхвърчаше от къщи. По пътя към училище триеше една в друга студените си ръчички и пъргаво крачеше по напукания асфалт. Единствено забавяше крачка, докато пресичаше дървеният мост, който паянтов висеше над реката, разделяща малкото градче. Харесваше ѝ лекичко да подскача, когато стигнеше до средата, защото тогава мостът се залюляваше, а Лили се хващаше за двете страни и вдигаше очичките си към клоните, които като дъга се извисяваха над моста.  Пролетните листенца затрептяваха и разпръскваха над главичката на момичето ситни капчици хладна роса. Светли петънца сутрешно слънце се разливаха по усмихнатото личице и подаряваха на детето минутка чисто вълшебство.

Дните в училище минаваха бързо. Също така бързо и неусетно се изнизваше и учебната година, а за Лили нищо не се променяше. Дребното момиченце с големите си очила минаваше през вълшебния мост, сядаше на зеления чин, все така само крачеше из училищния двор през междучасието и все по-само се прибираше у дома, когато денят приключи.

Често Лили наблюдаваше връстничките си, чиито детски смях изпълваше класната стая през междучасията. Много ѝ се искаше да бъде част от тези оживени разговори, от тези весели игри.  Толкова ѝ харесваха пъстрите рокли на съучиничките ѝ, лъскавите панделки, които майките вплитаха в косите им сутрин, твърдите корици на шарените тетрадки, които украсяваха чиновете им....

Лили беше много по-различна от тези весели деца. Дрехите на дребното момиченце бяха стари и избелели, а тъмните ѝ коси се разстилаха неразресани по раменцата. Челцето ѝ покриваше късоподстриган бретон, а зад дебелите стъкла на очилата трептяха дългите извити мигли, коѝто беше наследила от на майка си. Единствено това имаше от нея... и една стара черно-бяла измачкана снимка, от която я гледаха две топли тъмни очи. Нищо друго.

Майката на Лили отдавна лежеше под дебела мраморна плоча, есенно време застлана от златистите листа на тънката топола, която се извисяваше над нея. „Зорница Горанова Милева, 6.10.1863 - 21.03.1985“. Двадесет и първи март. Денят, в който бащата на Лили се сдоби с първородната си рожба, той загуби съпругата си само година след сватбата им. Няколко дни след погребението докторите съобщиха на съсипаният млад мъж, че детето се е родило със сърдечен проблем, който не може да се отсрани. Не се наеха да правят точни прогнози, но не даваха на малкото момиченце повече от няколко години живот.

Малката израстна в дома на баба си. Баща ѝ излизаше за работа рано сутрин и се връщаше вечер, когато Лили отдавна е заспала. Събота и неделя детето отиваше на село с баба си, където прекарваше и всичките си ваканции.

Като че ли баща ѝ на всяка цена опитваше да съкрати времето, което прекарваше край дъщеря си. Дали обвиняваше детето за нещастието си или просто се страхуваше да я обикне, това никой не знаеше, а и Лили беше твърде малка, за да разбере. За нея това не беше никак странно, понеже нещата стояха така откак се е родила. Баща ѝ никога не я хващаше за ръка. Никога не погалваше детската главица, нито целуваше бледите ѝ бузки.

Така израстна Лили.

Учебната година почти свършваше. Листата над дървения мост вече бяха големи и между тях все по-трудно се промъкваха слънчевите лъчи. Сутрин все по-рядко падаше роса, а Лили все по-рядко се усмихваше минавайки под вълшебната дъга.

Един ден бабата на Лили изкара от гардероба си нагънато голямо парче плат. „Днес баба ще ти ушие рокличка за последния учебен ден!“ Очите на детето грейнаха и по личицето ѝ се разля усмивка, която като че ли озари стаята.

Цял следобед тя прекара в трепетно очакване и не се отдели нито за миг от баба си. По парчето плат бързо се появиха щрихи, изрисувани с креда. После стари метални ножици пъргаво оформиха скроените парчета и в ръцете на възрастната жена неусетно се появи малка пъстра рокличка. Лили сияеше. Прегръщаше баба си и подскачаше из апартамента, притиснала към гърдичките си новата дрешка, а от устничките ѝ се изливаше звънлив детски смях. Бабата скрито избърса сълзата, която предателски се беше търколила по бузата ѝ.

Вечерта Лили внимателно постави изгладената рокличка на стола до леглото си и си легна усмихната, вперила поглед в пъстрите цветя по нея.

Бавно цветята ставаха все по-ярки, леко се полюляваха из безкрайно слънчево поле, а из въздуха се носеше сладък аромат, който опияняваше. Лили газеше боса по тревата, облечена в новата си рокля, а по личицето ѝ блестяха малки капчици роса. Толкова беше хубаво! В детските гърдички пърхаха милиони пеперуди. В далечината Лили забеляза силует, който бавно се приближаваше към нея.

 „Лили! Лили!“ викаше я нежен женски глас. Сега силуетът ставана по-ясен. „Лили!“ усмихната се провикваше жената и махаше с ръка. „Лили!“

Тогава малката видя в лицето на тази жена онова, което никога не би объркала – топлите тъмни очи на жената от снимката. Очите на майка ѝ.

„Мамо!“ провикна се. „Мамо, ти ли си?“ Лили се затича към жената, разтворила ръце в очакване да прегърне рожбата си. Детето тичаше с все сили към майчините обятия, а в гърдичките ѝ все така пърхаха милиони пеперуди.

Сутринта на столчето до леглото ѝ все така я очакваше изладена новата рокличка, но Лили никога не се събуди.