събота, февруари 16, 2013

СРЕЩА


Всичко си беше същото. Нищо не различаваше тази сива меланхолична гледка от гарата, която пазех в спомените си. Стана ми хубаво. Почувствах се като у дома и някак по навик се отправих към чешмичката между пероните, която от панти века поеше зиме и лете пристигащите и заминаващите пътници, бездомниците, намиращи подслон на градската гара и скитащите кучета, които забързано пресичаха релсите. 

Съвсем в началото на перона, имаше една малка будка, зад която едно младо момиче продаваше закуски, безалкохолни и вестници. Пред нея три стари поразкривени от времето метални масички с по три стола. Така красиво стояха тези архаични масички сред сивотата на старата гара! 
На една от тези масички ме чакаше моята гостенка. Спретната, ведра и с пластмасова чашка кафе в ръка. 
Облечена в червеното си палто, Смъртта изглеждаше като красиво видение сред простотата на всичко наоколо. Тя бързо ме забеляза и на лицето ѝ изгря усмивка. Помаха с бялата си ръкавица и повдигайки брадичка над грациозна лебедова шия, красяща крехките женски рамене. Очите ѝ блестяха и край силуета ѝ сякъш се разливаше светлина. Виждах я за пръв път и, както вероятно предполагате, очакванията ми, далеч не се припокриваха с приказното създание, което не спираше да ми маха, все едно имаше нужда от това... Та тя стоеше като изящна брошка на стар, раздърпан ревер!

Аз знаех, че тя е тук за мен. Срещата ни ме вълнуваше, от дълго време нетърпеливо чаках този ден. Изминаха четири десетилетия откак отведе жена ми. От тогава не спирах да я викам, а тя все отлагаше с оправданието колко е заета и как няма кой да свърши нейната работа. За Смъртта отпуск нямаше.
„Всъщност не изглежда никак похабена, нито изморена“. Някак пораздразнен заключих в ума си. „Защо ѝ трябваше да ме кара да я чакам толкова време?“
Все по-ясно виждах чертите на лицето ѝ, докато бавно се приближавах към края на перона. Исках да ускоря крачка, да изтичам дори, но уви! Тялото отдавна предателски беше остаряло, предлагайки ми куп старчески болежки, с които така и не можах да свикна.

Кога отмина животът ми? Вчера бях хлапак, а днес се събудих овдовял и побелял старес с артрит и астма. Самотен и вглъбен, вторачен в своята тъга...



Закрачих към Смъртта развълнувани нетърпелив. По старите напукани плочки отекваха стъпките ми, прекъсвани отритмичното потропване на тънкия бастун. Когато стигнах до масичката, където себеше настанила елегантната ми гостенка, тя се изправи и нежно протегна ръка къмлицето ми.
„Здравей, Никола“ поздрави мебез да помръдне устни, „готов ли си за последното си пътуване?“
Кимнах, притискайкипротегнатата ръка към страната си. По бузата ми се търколи едра сълза наоблекчение.
Така мълчаливи със спътницатами се отправихме към един от пероните, на който ни очакваше локомотив с един вагон, койтокато че ли идваше от друго време. Елегантен златист кант красеше лъскаватачерна боя. Посрещна ни спретнат машинистът, усмихнат и приветлив. Кавалерски подаде ръка на красивата ми дама, за да ѝ помогне да секачи по стръмната стълбица. Последвах я и аз.
След секунди вратата след нассе затвори и локомотивът със своя единствен вагон потегли, надавайки тънъксвистящ вой, за да се сбогува със сивата си домакиня, старата гара.
Смъртта седна край прозореца, ааз се настаних срещу нея, омагьосан от усмихнатите ѝ очи. Тя обърна погледа сикъм прозореца, подканвайки ме същото да направя и аз. Прекосявахме златистиполя, над които синееше небето, изрисувано с бели мрежести облаци. Толковамного красота имаше край нас, че като че ли очите ми не бяха достатъчни, за давъзприемат всички тези цветове! Скоростта, с която пътувахме през полята сеувеличаваше и скоро цветовете се сляха в ослепителна бяла светлина. Смърттахвана ръката ми и без да потрепнат устните ѝ прошепна „Не се страхувай, Никола.Отиваш си у дома.“
Колкото повече ускорявахме,толкова по-ясно започнах да различавам образи в светлината. С изненада рапознахкъщата, в която израстнах, а пред нея на трикракото си столче стоеше баба ми,скръстила ръце под престилката си. Благите ѝ очи се втренчиха в мен, а вглавата ми зазвуча гласът ѝ „Добре дошъл, моето момче!“
Изненадан и с увиснала челюстсе обърнах към спътницата си, а тя мълчаливо стоеше втренчила поглед в мен.


 СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ
                                                                 

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Сподели мнение относно публикацията.