четвъртък, февруари 14, 2013

ЗА ЛЮБОВТА И НЕДЕЛНИЯ МАХМУРЛУК


Имам един много досаден приятел. Толкова е досаден, че напоследък, когато видя, че ми е писал, направо си изключвам чата и се правя, че ме няма.

Всъщност дори не си спомням откъде точно го познавам... През последната година съм го виждала наживо само веднъж. Съвсем случайно една съботна вечер в дискотеката и да речем, че нямам много ясен спомен за това какви реплики сме си разменили, говорили ли сме или само сме се поздравили...

Така де. Този приятел има странният досаден навик да ми пише само в неделя. Винаги в неделя следобед, когато обикновено все още съм с главоболие след съботната нощ, прекарана някъде из Барселона... Но да не се отклонявам. Това, което искам да кажа е, че всяка неделя, горкото момче изпада в някакво меланхолично настроение и незнайно защо е решил, че аз съм човекът, който може да му помогне да се избави от тъгата си. Този младеж (, който всъщност е на моите години, 30... обаче как добре звучи „младеж“, а? ) ужасно много иска да се влюби.
Преди два дни (естествено неделя) отново получих редовното „Здравей, как си?“ последвано от „Колко тъжна неделя... Ти сигурно си някъде с мъжа си, а на мен ми е толкова скучно. Кога ли ще имам и аз с кого да прекарвам неделите си“. Мисълта винаги е същата, варира само формулировката.

Естествено не му отговорих, а директно изключих чата, защото главоболието ме убиваше и последното, от което имах нужда, бе да се превръщам за пореден път в кошче за душевните отпадъци на редовно депресирания ми приятел. Така де... Малко виновна се почувствах, но не достатъчно, за да му напиша някой и друг разведряващ ред.

Странно този път не дочака следващата неделя, за да ми пише. Тази нощ, малко преди да се отправя към спалнята, получих друго съобщение, което направо прескачаше куртоазното „Здравей, как си“ и директно пристъпваше към „Знаеш ли, поръчах цветя за Свети Валентин на едно момиче...“.

Страхотно, помислих си. Съвсем в негов стил – романтично и толкова сладникаво, че си мислиш, че ще хванеш диабет! „...но преди малко тя ми каза, че излиза с някого. Свети Валентин е след 2 дни, а аз не мога да анулирам поръчката. Чувствам се толкова глупаво. Мисля си, че трябва да съм наистина много богат, след като в любовта нямам никакъв късмет. Нали някой някога беше казал, че на богатите не им върви...“
По дяволите. Старата песен на нов глас... И днес реших да му отговоря. „Виж какво, мисля, че причината се крие в това, че твърде много пришпорваш нещата. Спри да търсиш любовта си, тя сама ще те намери.“

Кратко, искрено и... жестоко.

Горкото момче. Защо така досаден ми се виждаше този непрестанен стремеж към любовта? Възможно ли е да съм станала толкова високомерна?

И така без да искам започнах да размишлявам за любовта, нейната липса и за това какво е тя за всеки от нас...
За досадният ми приятел любовта е компания в неделя. Цветя за Свети Валентин. Нежен шепот в ухото... Той така силно жадува за тази любов! Липсата ѝ му носи толкова много тъга, че в дните, когато мен ме мъчи зверски махмурлук, той се затваря в себе си и просто мечтае за своята неделна компания.

По дяволите.

А за мен какво е любовта? За мен какво са неделите? Ами Свети Валентин?
Спираме ли да оценяваме любовта, когато в крайна сметка сме я открили? Превръща ли се тя в досаден неделен махмурлук? И даваме ли си сметка за това, колко трудно всъщност е да я откриеш? Или просто я захвърляме при останалите постигнати цели и забравяме колко самотни сме били преди да открием човека до себе си... Човекът, с когото споделяме неделята.

Честит Свети Валентин, приятели! Вие с кого ще прекарате неделята?

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Сподели мнение относно публикацията.