петък, април 19, 2013

ВЯРНОСТ


   Слънцето все още не беше изгряло, а Ангел вече се беше измъкнал изпод завивките и тихо беше излезнал от спалнята, където остана да спи дълбоко Сияна. 
 Набързо скалъпи някакъв сандвич и го пъхна в джоба на раницата. Грабна ключовете и затвори входната врата зад себе си. 
Седмиците минаваха неусетно, а онази бездънна яма в гърдите му все по-осезаемо взимаше надмощие над всеки негов ден. Тя беше там, когато заспиваше и сутрин се появяваше още преди да отвори очи. Яма, която спираше да боли само, когато устните му се слееха с тези на онова прелестно създание, което се появи в живота му ненадейно и без предизвестие. 
От онзи ден тя се превърна в центъра на неговата вселена. Очите ѝ... Устните ѝ... Ръцете ѝ... Той не си даде сметка как и кога се случи всичко, но знаеше, че ще я обича през остатъка от живота си. Колко красива беше тази любов... и колко невъзможна.
 Така умислен Ангел крачеше към паркинга. Шест и четиридесет и пет. Винаги наверме. Винаги по план. Толкова години, толкова усилия да подреди живота си, за да дойде ден, в който да срещне тази усмивка и на момента да пожелае да запрати всичко по дяволите. Толкова много любов, толкова много жажда за нея... 
 Когато се завърна от мислите си, вече стоеше в колата си готов да запали двигателя, но вместо това се втренчи в лист хартия, затиснат под чистачката на предното стъкло...


 „От деня, в който ти се появи в живота ми, вече не съществуват останалите. Нямам очи за никого нито желание за живот, в който ти не си до мен. ПОдарих ти сърцето си. Отдадох ти душата си и ако един ден решиш да си отидеш от мен ще ги отнесеш със себе си. Но дори и тогава, любов моя, в страданието си ще бъда щастлива. Щастлива, защото ме накара да чувствам неща, които не подозирах че съществуват. Защото ако някой не е изживял поне веднъж в живота си онова, което ние с теб имаме, то той не е живял!
Да обичаш някого така, както аз обичам теб, е най-святото, най-истинското нещо на този свят. Няма нищо по-важно от твоето щастие и твоята усмивка. Проблемите ти вече не са твои, защото те станаха и мои. Невъзможно ми е да не страдам твоите болки.
Бих заплатила всяка цена, за да те видя щастлив и ако ти не откриеш щастието си до мен, то аз ще си тръгна на мига. Без драми, без условия, без сълзи, които да видиш... Защото ти си ми всичко, любов моя! Какъвто и избор да направиш, аз ще те подкрепя и ще ти бъда благодарна за него. Ще чакам колкото е необходимо...

Имам една единствена мечта: да изградя един живота си до теб. Да те обичам и да бъда онази, която се грижи за теб, онази, която те гали и онази, която те глези. Онази, която носи радост в живота ти.  Мечтая да бъда онази, която ще избереш за майка на децата си. Мечтая да остарея до теб. Мечтая...
Боря се и ще се боря, докато ти искаш да споделиш мечтата ми!
Ще се моля за нас, любов моя!
Към теб имам само една молба: БЪДИ ЩАСТЛИВ И ХРАБЪР!
ОБИЧАМ ТЕ!!“

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ

понеделник, март 18, 2013

AMARTE DESDE LEJOS

Me gusta tanto verte sonreir,
Perderme en el brillo de tus ojos.
Y me resulta imposible no sentir,
Permíteme amarte desde lejos...

Prometo que a cambio no pido nada.
Quererte es como espejo sin reflejos,
Es como laberinto sin entrada.
Permíteme amarte desde lejos...

събота, февруари 16, 2013

СРЕЩА


Всичко си беше същото. Нищо не различаваше тази сива меланхолична гледка от гарата, която пазех в спомените си. Стана ми хубаво. Почувствах се като у дома и някак по навик се отправих към чешмичката между пероните, която от панти века поеше зиме и лете пристигащите и заминаващите пътници, бездомниците, намиращи подслон на градската гара и скитащите кучета, които забързано пресичаха релсите. 

Съвсем в началото на перона, имаше една малка будка, зад която едно младо момиче продаваше закуски, безалкохолни и вестници. Пред нея три стари поразкривени от времето метални масички с по три стола. Така красиво стояха тези архаични масички сред сивотата на старата гара! 
На една от тези масички ме чакаше моята гостенка. Спретната, ведра и с пластмасова чашка кафе в ръка. 
Облечена в червеното си палто, Смъртта изглеждаше като красиво видение сред простотата на всичко наоколо. Тя бързо ме забеляза и на лицето ѝ изгря усмивка. Помаха с бялата си ръкавица и повдигайки брадичка над грациозна лебедова шия, красяща крехките женски рамене. Очите ѝ блестяха и край силуета ѝ сякъш се разливаше светлина. Виждах я за пръв път и, както вероятно предполагате, очакванията ми, далеч не се припокриваха с приказното създание, което не спираше да ми маха, все едно имаше нужда от това... Та тя стоеше като изящна брошка на стар, раздърпан ревер!

Аз знаех, че тя е тук за мен. Срещата ни ме вълнуваше, от дълго време нетърпеливо чаках този ден. Изминаха четири десетилетия откак отведе жена ми. От тогава не спирах да я викам, а тя все отлагаше с оправданието колко е заета и как няма кой да свърши нейната работа. За Смъртта отпуск нямаше.
„Всъщност не изглежда никак похабена, нито изморена“. Някак пораздразнен заключих в ума си. „Защо ѝ трябваше да ме кара да я чакам толкова време?“
Все по-ясно виждах чертите на лицето ѝ, докато бавно се приближавах към края на перона. Исках да ускоря крачка, да изтичам дори, но уви! Тялото отдавна предателски беше остаряло, предлагайки ми куп старчески болежки, с които така и не можах да свикна.

Кога отмина животът ми? Вчера бях хлапак, а днес се събудих овдовял и побелял старес с артрит и астма. Самотен и вглъбен, вторачен в своята тъга...



Закрачих към Смъртта развълнувани нетърпелив. По старите напукани плочки отекваха стъпките ми, прекъсвани отритмичното потропване на тънкия бастун. Когато стигнах до масичката, където себеше настанила елегантната ми гостенка, тя се изправи и нежно протегна ръка къмлицето ми.
„Здравей, Никола“ поздрави мебез да помръдне устни, „готов ли си за последното си пътуване?“
Кимнах, притискайкипротегнатата ръка към страната си. По бузата ми се търколи едра сълза наоблекчение.
Така мълчаливи със спътницатами се отправихме към един от пероните, на който ни очакваше локомотив с един вагон, койтокато че ли идваше от друго време. Елегантен златист кант красеше лъскаватачерна боя. Посрещна ни спретнат машинистът, усмихнат и приветлив. Кавалерски подаде ръка на красивата ми дама, за да ѝ помогне да секачи по стръмната стълбица. Последвах я и аз.
След секунди вратата след нассе затвори и локомотивът със своя единствен вагон потегли, надавайки тънъксвистящ вой, за да се сбогува със сивата си домакиня, старата гара.
Смъртта седна край прозореца, ааз се настаних срещу нея, омагьосан от усмихнатите ѝ очи. Тя обърна погледа сикъм прозореца, подканвайки ме същото да направя и аз. Прекосявахме златистиполя, над които синееше небето, изрисувано с бели мрежести облаци. Толковамного красота имаше край нас, че като че ли очите ми не бяха достатъчни, за давъзприемат всички тези цветове! Скоростта, с която пътувахме през полята сеувеличаваше и скоро цветовете се сляха в ослепителна бяла светлина. Смърттахвана ръката ми и без да потрепнат устните ѝ прошепна „Не се страхувай, Никола.Отиваш си у дома.“
Колкото повече ускорявахме,толкова по-ясно започнах да различавам образи в светлината. С изненада рапознахкъщата, в която израстнах, а пред нея на трикракото си столче стоеше баба ми,скръстила ръце под престилката си. Благите ѝ очи се втренчиха в мен, а вглавата ми зазвуча гласът ѝ „Добре дошъл, моето момче!“
Изненадан и с увиснала челюстсе обърнах към спътницата си, а тя мълчаливо стоеше втренчила поглед в мен.


 СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ